През десетилетията радиостанциите по света са налагали вето върху емблематични парчета, чиито текстове са преценявани като прекалено провокативни. Темите, предизвиквали гняв у цензорите, варират от секс и наркотици до насилие и политика. Парадоксално, тези забрани често са действали като катализатор за популярността на изпълнителите.

Една от ранните жертви на моралните норми е „Wake Up Little Susie“ на The Everly Brothers (1957 г.), забранена заради намека за тийнейджърска сексуалност. През 1963 г. хитът „Louie Louie“ на The Kingsmen става обект на разследване дори от ФБР поради подозрения, че заваленият текст крие нецензурни думи.

Британската корпорация BBC също има дълга история на цензура. През 1965 г. тя отказва да излъчва „My Generation“ на The Who, за да не обиди заекващите хора. Две години по-късно „A Day in the Life“ и „Lucy in the Sky with Diamonds“ на The Beatles са спрени поради предполагаеми препратки към наркотици, въпреки опроверженията на групата.

Понякога причините са чисто търговски – „Lola“ на The Kinks (1970 г.) е цензурирана заради споменаването на марката Coca-Cola. В други случаи мотивът е политически, какъвто е примерът с антимонархическата „God Save the Queen“ на Sex Pistols през 1977 г.

Сексуалната революция в поп музиката носи нови забрани. „Physical“ на Оливия Нютън-Джон (1981 г.) и „Relax“ на Frankie Goes to Hollywood (1983 г.) срещат огромна съпротива. През 1989 г. видеото и песента „Like a Prayer“ на Мадона предизвикват безпрецедентни протести заради смесването на религиозни и сексуални мотиви.

Кризисните събития също формират ефирното съдържание. След атентатите от 11 септември 2001 г. голяма медийна група препоръчва спирането на 162 песни, включително целия каталог на Rage Against the Machine. Макар днес стрийминг платформите да правят цензурата почти невъзможна, тези исторически примери показват силата на музиката да провокира обществен дебат и да променя обществените норми.