Образът на подскачащи кенгура в австралийската пустош е емблематичен, но по време на плейстоцена гледката е била още по-впечатляваща. Ново научно изследване показва, че гигантските кенгура, живели преди хиляди години, също са били способни да скачат, въпреки внушителните си размери.

Екип от учени от университетите в Манчестър и Бристол, както и от Университета в Мелбърн, е установил, че изчезналите видове кенгура, които са били повече от два пъти по-тежки от съвременните, са притежавали необходимата костна и сухожилна структура за подскачане.

Най-едрият познат вид – Procoptodon goliah, е достигал височина от около 2 метра и тегло до 250 килограма, което прави днешните кенгура с маса около 90 кг сравнително дребни. Дълго време се смяташе, че подобна маса би направила скачането невъзможно заради риска от скъсване на ахилесовите сухожилия.

Анатомичният анализ обаче опровергава тази хипотеза. Учените са изследвали крайниковите кости на 63 вида кенгура и валаби, включително 94 съвременни екземпляра и 40 фосила. Особено внимание е обърнато на петните кости, местата за захващане на сухожилията и четвъртата метатарзална кост, която поема най-голямото натоварване при скок.

Резултатите показват, че изчезналите гигантски видове са разполагали с достатъчно здрави кости и масивни сухожилия, способни да издържат натоварването при подскачане. Това означава, че скачането е било възможно, макар и не като основен начин на придвижване.

Според учените тези праисторически кенгура вероятно са ходели изправени през по-голямата част от времето, наподобявайки леко човешка походка, и са използвали скоковете само в кратки ситуации – при неравен терен или бягство от хищници.

Изследването е публикувано в научното списание Scientific Reports.