Когато човек разказва за преживяна травма, начинът, по който си спомня събитието, невинаги следва ясна и последователна хронология. Спомените могат да бъдат фрагментарни, някои подробности да липсват, а отделни елементи от разказа дори да изглеждат противоречиви.

Това често кара адвокати, журналисти, медицински специалисти или близки да очакват по-подредена история. Но според научните изследвания травматичната памет функционира по различен начин от обикновените спомени.

Същото се отнася и до поведението по време на самото събитие. Въпреки че популярната представа за реакцията при опасност обикновено се свежда до „бий се или бягай“, човек може да замръзне, да се подчини на заплашващия или дори да продължи да се държи така, сякаш нищо необичайно не се е случило.

Разбирането на начина, по който травмата влияе върху мозъка, показва защо подобни реакции не са непременно противоречиви, а могат да бъдат естествена част от реакцията към заплаха.

Според Световната здравна организация около 70% от хората по света съобщават, че са преживели травматично събитие през живота си. Повечето от тях обаче не развиват посттравматично стресово разстройство (ПТСР).

При ПТСР могат да се появят симптоми като кошмари и натрапливи спомени за събитието, избягване на места или ситуации, които го напомнят, както и повишена тревожност, която може да затрудни концентрацията и съня.

Много хора, преживели травма, не отговарят на диагностичните критерии за ПТСР, но въпреки това могат да изпитват продължителен стрес, тревожност, депресивни състояния или други психологически затруднения.

При травматично преживяване два мозъчни региона са особено важни – хипокампусът, свързан със съхраняването и обработването на спомени, и амигдалата, която участва в обработването на емоциите и заплахата.

По време на силен стрес амигдалата може да стане изключително активна, докато високите нива на стрес влияят върху нормалното функциониране на хипокампуса. В резултат споменът за преживяното може да не бъде съхранен като цялостен, хронологичен разказ.

Вместо това човек може да си спомня отделни образи, звуци, миризми, телесни усещания или силни емоции.

Това е една от причините травматичният спомен понякога да изглежда разпокъсан. При определени обстоятелства тези фрагменти могат да предизвикат усещането, че заплахата се случва отново в настоящия момент.

При опасност човек може да се опита да се защити или да избяга. Друг естествен отговор е замръзването.

При него човек може временно да изпита усещане за празнота в ума, да не успее да говори или да не знае как да реагира. Отстрани това може да изглежда като пълна пасивност.

Съществува и друга реакция, която често остава извън популярното разбиране за поведението при травма – т.нар. „fawn response“, при която човек се опитва да успокои или умилостиви заплашващия, за да намали опасността.

Така например човек може да изглежда спокоен, да се съобразява с другия и да направи всичко възможно ситуацията да приключи без допълнителна ескалация.

Това поведение понякога се интерпретира погрешно като доказателство, че травматичното събитие не се е случило.

Представете си човек, който преживява травматична ситуация по време на медицински преглед или друга професионална среща.

Вместо да реагира видимо емоционално, той може да остане спокоен, да завърши процедурата, да плати, да напусне и дори да насрочи следваща среща.

На пръв поглед това поведение може да изглежда трудно за обяснение.

Но ако човекът възприема ситуацията като заплаха, опитът да се държи нормално може да бъде начин за минимизиране на конфликта и безопасно излизане от ситуацията.

След това той може да започне да поставя под въпрос собственото си преживяване: дали действително се е случило, защо не е реагирал по различен начин и защо не е направил повече, за да се защити.

Тези въпроси могат да бъдат особено силни при хора, които вече са преживявали подобни ситуации.

При разказването на травматично преживяване човек може да има пропуски в паметта, объркана последователност на събитията или затруднения при възстановяването на конкретни подробности.

Това не означава автоматично, че човекът лъже.

Когато травматичният спомен бъде извикан при силен стрес – например при даване на показания срещу човека, причинил вредата – самият процес на припомняне може да се окаже изключително натоварващ.

Присъствието на предполагаемия извършител в помещението може допълнително да засили реакцията на организма.

В резултат разказът може да стане още по-фрагментарен, а емоционалната реакция да бъде както изключително силна, така и необичайно слаба или дистанцирана.

Проблемът възниква, когато хората очакват жертвата да се държи по определен „правилен“ начин.

Спокойствието не доказва липса на травма. Плачът не е задължителен. Незабавното подаване на сигнал също не е универсална реакция.

По същия начин непоследователността в разказа сама по себе си не е доказателство за измама.

Според данните, цитирани в изследванията, фалшивите сигнали за сексуално насилие са сравнително редки – приблизително между 2% и 10% от случаите, като точният дял варира според методологията и дефинициите, използвани в различните изследвания.

Затова оценката на достоверността на даден сигнал не трябва да се основава единствено върху това дали поведението на човека съответства на предварително създадена представа за „типична жертва“.

Изследванията показват, че познанията за травмата и психичното здраве могат да повишат емпатията към хората, които са я преживели.

Този принцип е в основата на т.нар. травма-информиран подход. Вместо автоматично да се поставя под съмнение поведението на човека, той насърчава професионалистите да се опитат да разберат какво е преживял човекът, как мозъкът му може да е реагирал и защо поведението му е изглеждало по определен начин.

Такъв подход се използва все по-широко в здравеопазването, психологията и социалните услуги, за да се намали рискът човекът да преживее отново усещането за заплаха или безпомощност.

Той има значение и за правосъдната система, където неподреденият разказ или несъответствието в отделни детайли не бива автоматично да се приравняват с лъжа.

Същият принцип може да бъде приложен и в ежедневните отношения – между приятели, партньори и колеги.

Търпението, вниманието и липсата на осъждане могат да създадат усещане за сигурност и доверие, което е особено важно за човек, опитващ се да осмисли преживяното.

Разбирането на начина, по който травмата влияе върху мозъка, помага да се види защо поведение, което на пръв поглед изглежда объркващо или противоречиво, може всъщност да представлява логична реакция на човек, изправен пред заплаха.

Именно затова травма-информираният подход не означава автоматично да се приема всеки разказ без критична оценка. Той означава да се избягват предварителните представи за това как „трябва“ да се държи човек, преживял травма, и да се оценяват неговите думи и действия с разбиране за начина, по който травматичният стрес може да променя паметта и поведението.