В откровен и емоционален разговор с Мон Дьо за YouTube канала "МОН ДЬО: ХРАМЪТ НА ИСТОРИИТЕ", Мари Константин за първи път разкрива преживяването си след раждането на дъщеря си Лора, когато получава шокиращата диагноза рак на десния бъбрек.
"От момента в който родих ми се случва най-хубавото нещо в живота ми. Абсолютно постоянно съпроводено с един кошмар", споделя Мари.
Ужасяващата мисъл дали ще бъде до дъщеря си, дали ще я види как расте, се появява веднага след като чува диагнозата.
"Ще има ли Лора майка и ще бъда ли аз до нея да видя как пораства? Ще живеем ли заедно? Откъде идва тази мисъл? Диагноза която чух след като родих. Каква е тази диагноза? Рак. Защо на мен? Защо сега? С какво съм заслужила?". Бунтът ѝ е насочен единствено срещу болестта.
Разкритието за злокачественото образувание идва случайно, месец след раждането, по време на ядрено-магнитен резонанс, направен заради травма от раждането – счупено ребро. Първоначално лекарите предполагат, че образуванието е доброкачествено, но след операцията става ясно, че е злокачествено.
Въпреки шока и страха, Мари споделя, че първата ѝ реакция е гняв – гняв, че това се случва, че трябва да замине и да остави двумесечното си бебе. "В тези три седмици изпитвах основно гняв. Гняв че трябва че изобщо се случва че трябва да замина че не мога да съм с детето".
Тя пътува до Германия за операция, като завръщането ѝ за първата Коледа на Лора зависи от хода на операцията и от това дали ще се наложи да бъде отстранен целият ѝ бъбрек.
Мари откровено признава, че най-тъмната ѝ мисъл е свързана именно с бъдещето на Лора и опасението дали ще бъде до нея. Тя се бори с усещането, че не е достатъчно добра, умно, красива или успешна, но вярва, че тази несигурност я мотивира да се развива.
Интересно е, че Мари не приема диагнозата като смъртна присъда или като "нов сценарий за живот", а просто като нещо, през което трябва да премине. Тя не търси обяснение "защо на мен", а се фокусира върху борбата.
"Войнът категорично, то беше тая борба и яд бяха нещото което ме дърпаше напред". Въпреки че не спира да мисли за диагнозата, тя е решена да не се поддава на слабостта и да гледа напред.
Въпреки тежкия период, Мари намира сили и смисъл в майчинството. "Някъде в този целия период разбрах че съм станала майка. Разбрах че всяка мисъл във всеки миг беше за нея.
Забравих си за себе си и за всичко. Всяка мисъл беше за нея за нейното бъдеще за баща ѝ". Тя е благодарна, че е тук и може да гледа дъщеря си. "Цялото ми усещане цялото ми същество е благодарно че съм тук че мога да гледам тази умилителна гледка че мога да се наслаждавам на всичко което ми се случва".
Мари осъзнава, че животът е борба, а не лесен път. Тя споделя, че най-голямата ценност е времето с близките. На хората, които преминават през същото, тя казва:
"И това ще мине. Вярвам че ще мине, минава това". А на тези, които се страхуват да произнесат думата "рак", тя напомня, че не е думата страшна, а и това ще отмине.
Въпреки че е преминала през най-мрачния период в живота си, Мари Константин остава с твърдото убеждение да запази спокойствие, безгрижие и способността си да вижда хубавото. "Искам да съхраня спокойствие безгрижие.
Искам да съхраня способността си да виждам хубавото и да се фокусирам върху него. Не искам да ставам черногледа с полупразната чаша. Да да. Озлобена в никакъв случай. Не е моето. Да". Нейното признание е силно послание за надежда, борба и силата на духа пред лицето на тежко изпитание.
