Учени разработиха нов метод за инсулиново лечение без игли – чрез крем, който прониква през кожата

Революционен полимер позволява инсулин да премине през кожната бариера, като в опити с мишки и минипрасета показва ефект, сравним с инжекциите – и траещ до 12 часа.

Продължи четенето

Ново научно постижение може един ден да сложи край на инсулиновите инжекции, от които милиони хора с диабет зависят ежедневно. Екип от учени от Zhejiang University (Китай) демонстрира топикален инсулинов препарат, способен да премине през кожата – нещо смятано за почти невъзможно заради големия размер на инсулиновите молекули и тяхната хидрофилна природа.

Изследователите разработват специален полимер – poly[2-(N-oxide-N,N-dimethylamino)ethyl methacrylate] (OP). На повърхността на кожата той има положителен заряд, позволяващ му да се свързва с кожните липиди. По-дълбоко, където pH е почти неутрално, зарядът изчезва и полимерът се „отлепя“ – преминавайки през stratum corneum, естествената бариера на кожата.

Когато към този полимер се добави инсулин, получава се съединението OP-I, което буквално „се промъква“ през кожата, носейки хормона със себе си.

Резултатите са впечатляващи. В модели с човешка кожа и при диабетни мишки, OP-I преминава кожната бариера много по-успешно от инсулин самостоятелно или от инсулин, комбиниран с контролен полимер PEG, широко използван във фармацията.

При мишките нивата на кръвната захар се нормализират в рамките на един час, а ефектът трае до 12 часа, сравним с този на инжектирания инсулин. При диабетни минипрасета, биологично по-близки до човека, кръвната захар спада до нормални стойности в рамките на два часа, отново със стабилен 12-часов ефект.

След проникване в организма OP-I се натрупва в ключови тъкани – черен дроб, мастна тъкан и скелетна мускулатура, където клетките усвояват съединението и освобождават инсулина. Полученият ефект е по-плавен, по-продължителен и по-стабилен, отколкото при стандартните инжекции.

Учените не наблюдават възпалителни реакции, което подсказва, че методът може да има минимални странични ефекти, макар да са нужни по-мащабни изпитвания върху хора.

Ако технологията продължи да се развива успешно, ежедневните инсулинови инжекции могат да останат в миналото. Екипът отбелязва, че новият полимер може да бъде използван и за други биомолекули – като пептиди, протеини и нуклеинови киселини, което отваря врата към множество терапевтични приложения.

Изследването е публикувано в списание Nature.