За историята на селото, чието начало датира от XV век, разказа в интервю за БТА заместник-кметът по европейски проекти на община Сливен Стоян Марков. Той е потомък на жители на Запалня и по майчина, и по бащина линия.
Селото е било потопено през годината, в която е роден – 1965 г. Когато е бил на три месеца, всичко е останало под водите на река Тунджа, с която основно се пълни язовира. За началото и края на селото говори надписът от паметна плоча, поставена след потапянето на селото “Село Запалня, заселено XV век, изселено 1962 г.”.
Интересна е историята за името на населеното място. Над някогашното подбалканско селце, в полите на т.нар. Розова долина, тегне лоша поличба още от основаването му. При неочаквани прииждания на река Тунджа, то често е потопявано, а голяма част от жителите му загивали. Оцелелите след “потопите” основали ново село и го нарекли Апазлу (в превод от турски – мъка, страдание), а впоследствие името се побългарило на Запалня.
Селото било известно с най-добрите насаждения от маслодайна роза в страната и имало повече от 120 гюлови казана. След потапянето му, на дъното на язовира останали къщите, читалището, селската кръчма и красивите розови градини на Запалня. Местна легенда разказва, че под водите е останало и заровено злато на богат производител на розово масло, което и досега не е открито.
Единственото останало от потопеното село е църквата, превърнала се в истинска атракция за туристи и любим обект на фотографи. Рано напролет храмът е почти изцяло под водата, а през лятото, когато водите на язовира се прибират, той изплува.
Църквата е построена през 1891 година от тревненски майстори и е осветена през 1892 от митрополитът на Сливенска епархия Гервасий, разказа още Стоян Марков. Тя е била издигната на хълм, по-високо от селото, където се намирали и гробищата на Запалня. Когато е станало ясно, че селото ще бъде потопено, хората са взели иконите и църковната утвар и са ги пренесли в църквата в град Гурково.
Според Марков тогавашната власт е предложила на свещеника, служещ в църквата да я разруши, но той отказал. На изплуващия храм местните хора гледат с носталгия и мъка, сподели той. Църквата е важна частица от потопеното в язовира село, която отказва да се подчини на природата и да изчезне. Тя е останала да ни покаже, че вярата и духът умират последни.
Сподели:
